Жерка - Селото на Призраците

Село Жерка е поредното  обезлюдено село в България в което попадаме.

Пътят до него е труден за намиране, по пътека, която се вие между шипки, папрати и драки. 

На диалект Жерка означава воденица, а старото му име е Дермен тепе, което пък значи "воденица на хълма". Постепенно хората се изселили от тук и се заселили в Кирково. А навремето имало 35 къщи и 140 жители. Причината според бай Мехмед - единственият обитател на това приказно място, били тежките условия през зимата и липсата на път. И бай Мехмед се изселил, но преди 13 години се завърнал отново тук. Навремето работел в полицията в Момчилград, бил сержант, но се разболял от глаукома и се оттеглил в планината. Днес бай Мехмед не е оптимист за времето, в което живеем. Всъщност е загубил оптимизма си за по-добро бъдеще, още когато насилствено сменили името му от Мехмед на Димитър. Дал си сметка, че нещата в България не вървят на добре. Все пак човекът се радва да види хора в селото и ни нарича "свои гости". Разхожда се с нас и ни показва бунара и стария чинар - символите на селото.

Ето какво пише за селото Делиян Маринов в своята книга "Последните българи":

===

Животът в село Жерка бе процъфтявал по времето на бай Стоименовата младост. Овцевъди, тъкачи, тютюнопроизводители. Различните родове — всеки поддържащ собствен занаят — правеха така, че в китното родопско местенце да има изобилие от блага и живот. За седемдесетте си години обаче старецът бе видял възходите и паденията на джебелското село. Постепенно различните занаяти бяха замрели, а с тях и практикуващите ги фамилии. Младите един по един се изтеглиха в съседните по-големи села и градове. Спряха да функционират локалните магазини. Поддържаната и обработвана земя беше превзета от бурени, а къщите се превръщаха в призраци. Пътищата се разрушиха напълно. Селяните се топяха, а в планината и високите гори започнаха наново да се въдят мечки, вълци и други хищници, които с всяка година освирепяваха за повече храна и вече слизаха в Жерка да нападат оредяващите стопанства. Година след година овцете, останали наследство от рода му, се топяха.

Съседните стопанства също запустяваха. Дивото се надигаше и хищно поглъщаше това, което беше останало от селото.

Докато накрая не останаха четирима: Стоимен, жена му — баба Донка, Кунчо и Учителя. И макар да бяха заживели заедно и да бяха оцелели вече три зими под един покрив, терорът от кафявите мечки продължаваше да нараства.

Ето защо той трябваше да я убие. Не само заради козината, с която щеше да направи нов кожух на Учителя и не само заради месото и мазнината й.

А и за да оцелеят.

===

Жерка ни изпраща по обратния път. Също без капчица оптимизъм за нещо по-добро. Може би ще съществува ден за ден. Докато времето и стихиите погълнат и последния каменен зид. Докато бурените и къпините заличат всяко едно свидетелство, че някога тук е кипял щастлив и пълноценен живот. Изпълнен с надежда и измамна илюзия.

Измежду руините на къщите ще се разхождат само призраците, а по прашния селски площад ще танцуват вихрушките.

В луд екстаз, че са взели надмощие в неравната битка с хората...