За колелото на живота в Преображенския манастир
Преображенският манастир е основан по времето на Втората българска държава през 13-14 в. Първоначално е метох на Ватопедски манастир от Света Гора, но през 1360 г. се сдобива с автономност.

През краткия си живот посещаваме интересни места. Има случаи, когато видяното оставя в нас незаличима диря, сияеща години наред в съзнанието ни. Понякога очарованието, което заживява в душите ни, се дължи не на самите места, а и на хората, чийто живот по някакъв начин е свързан с тях.
Пътуването ни до Велико Търново бе идеална възможност да посетим един от прекрасните манастири в района - Преображенският, както и да се срещнем с един интересен човек.
На шест километра северно от Велико Търново, там където река Янтра образува чудния Дервентски пролом, се намира най-големият в района и четвъртият по големина в България манастир. За жалост без монаси. Единственият му стопанин е игуменът - Архимандрит Георгий.
Забележителна е сцената "Колелото на живота", изписана на външната южна олтарна стена, която третира в религиозно-философски аспект естественото развитие на човешкия живот. Преди 25 години огромни скални блокове са разрушили част от монашеските килии и църквата "Благовещение".
Местоположението на манастира в подножието на големия скален венец и Беляковското плато създават особено приятна атмосфера на уют и сигурност. Човек се чувства защитен и предпазен отляво от скалите, а отдясно - от урвата към коритото на Янтра. Насреща се разкрива панорама към другия скален венец и още един от манастирите в района - Патриаршеският "Света Троица", разположен в също така непристъпна местност, защитена от скали и пропасти.
...........
Архимандрит Георгий е интересен човек. Или по - скоро доста странен.
Посрещна ни в народна носия, с потури и пояс, дялащ греди за ремонта на някакъв покрив. Каза, че не сяда да говори с всеки. Много специално впечатление трябва да му направи човек, за да остави работата си и да поседне за раздумка. Почувствахме се поласкани.
Пихме ароматно турско кафе...Ядохме локум... Говорихме си много. Явно имаше нужда от това. Каза, че слиза до града само в краен случай, защото не иска да вижда всички тези хора.
Знае перфектно турски език. Често говори на турски и цитира историята. Обожава Турция. Мрази и не вярва в България. Все неща, които на пръв поглед ми се сториха неприемливи за Божи човек. Или поне дотолкова, че може да са в мислите му, но не е редно да бъдат спеделяни пред други хора. След първите 15 минути в главата ми се блъскаха куп въпроси относно мирогледа ми и разбиранията ми за света.
Чувствах се така, сякаш досега бях живял в заблуда. Нищо, в което вярвах, не бе истина. Разказа ни за живота, за Колелото на живота, за историята на манастира, за разочарованията си от света и още куп неща, които резонираха в главата ми часове наред.
Сподели ни и за Светия Синод. Според него никога не е имало такъв. Или по - скоро наистина е изпълнявал функциите си само, когато е бил в Цариград. Разбрах го какво има предвид. Каза, че не дават нито лев за манастира. Всичко идвало от дарения.
В един момент започнах да разбирам какво има предвид. Пъзелът в главата ми се подреждаше по малко и сякаш заставах на негова страна.
Наистина бе разочарован. Но имаше пълното право.
Бе с висок дух. На изпроводяк ни подари от кайсиевата си ракия - собствено производство и на думите ни: "Бързаме, защото ни чака път" отговори мъдро: "Няма смисъл да бързаме за нещо, което стои там и ни чака".
Разделихме се по тъмно. Фаровете на колата ни осветяваха криволичещия път. В купето бе тихо. Всеки бе обзет от размисли за Колелото на собствения си живот. Този път наистина не бързахме!