Велообиколка на язовир Доспат

Пролетта във високата част на Западни Родопи обикновено закъснява всяка година. И хората са свикнали с това. Докато на изток и в по-ниската част на планината след 25-ти март присъствието й става все по-осезаемо, на запад настъплението й се проявява чак след средата на април. При това, с уговорката, че доста често до средата на май все още има места, покрити с неразтопили се преспи, а температурата на въздуха през нощта често може да падне под или около 0 градуса. За сметка на това, обаче, закъснялата западнородопска пролет пристига с гръм и трясък – феерия от птичи песни, пролетни цветя, зелена трева и буйни реки и потоци, придошли от топенето на последните снегове по високите върхове.
Това съчетание от цветове, свеж въздух и пролетна топлина не могат да те оставят безучастен. Така се почувствах и аз в едно съботно майско утро. Не ми трябваше много време за размисъл накъде да се отправя. Повече време ми отне да монтирам багажника за колела и да закрепя самото колело на него. Докато траеше цялата процедура, решавах за посоката си в този благодатен ден.
Многократно бях посещавал язовир Доспат и много обичах времето, прекарано край водите му. Този път исках да заменя статичния престой с нещо по-динамично. Затова щях да направя еднодневна обиколка на един от най-големите изкуствени водни обекти в страната ни с велосипед.
Безспорно язовирът е един от най-живописните в цялата страна. Дължината му е 18 км. Завирен е през 1967 г, като преди това долината на едноименната река се е славела с безкрайни пасища за добитъка, отглеждан в района. Това е и причината живите възрастни жители да не обичат язовира, защото пазят спомените си за едни други времена, които са безвъзвратно загубени. Завиряването е станало причина и за изселването на няколко села, разположени в зоната на водното огледало.
Бях решен да оставя всички емоции от прочетеното и наученото настрана и да се насладя единствено на емоциите, които щеше да ми предложи Природата в този ден. Очакваха ме 43 км здраво каране, което бе достатъчен стимул да бъда мотивиран и мобилизиран.
Паркирах колата в центъра на града и след 10 минути вече излизах от планинския град. Планът, който съставях в движение, бе да измина разстоянието до Сърница – малко градче, разположено край най-западната част на водоема, което от 2015 г вече е общински център. Пътят по южния бряг е частично асфалтиран на излизане от Доспат и на влизане в Сърница, но в средата представлява горски път – проходим, но вероятно доста кален в този сезон. Това бе и предизвикателството за мен днес. Когато напуснах асфалта, след около час каране, вече се чувствах в свои води. Раят край мен ставаше все по-осезаем.
Зелени поляни, покрити с глухарчета; изумрудена вода; катерици; пойни птици, които вече се бяха завърнали въпреки закъснялата пролет; снежните върхове на Пирин, влизащи в ожесточен конфликт с меките зелени форми на Родопите. Всъщност, май това е една от най-любимите ми гледки в тази част на планината – гледката на запад към суровите български планини и контраста, който се създава между тотално различните планински структури.
Доспатският район е благодатен и заради традицията тук да се строят чешми. Има хиляди от тях, а бреговете на язовира не са изключение. През няколкостотин метра блика вода от различни по големина и форма каптирани извори, построени в памет на починали хора. Традицията е прастара и едва ли някой си спомня точно кога е възникнала, но вярването, че трябва да докараш вода и да построиш чешма за пътниците и изморените преминаващи тук, на този свят, за да има вода и за близките ти в отвъдното, които са се споминали, е като закон за местните хора от района на Доспат и Сатовча. Ежегодно, край водите на язовира се организира и събор на чешмарите – старите майстори, които знаят всяка тайна на водата и са в състояние да я докарат от километри, само и само, за да има глътка вода за хората.
Спрях за почивка край една прекрасна чешма. По моя преценка ми оставаха около 2 километра до Сърница, движех се съвсем по график въпреки калта и препятствията, така че заслужавах кратък отдих. Овен всичко, бе дошло време за обяд. Имах малко провизии със себе си. Подсилих се и въпреки все още влажната и студена земя, полегнах за кратко върху якето си и вперих поглед в небесата. Бе неописуем момент на наслада и удоволствие. Затворих очи, унесен от птича песен и задрямах за кратко.
Знаех, че тази първа част от вело приключението ми ще е по-лесната и по-приятната. След Сърница следваше асфалтов път, обратно до Доспат по северния бряг на язовира. Въпреки по-високата скорост, с която се предполагаше, че ще се движа, тук имаше по-голям наклон и повече трафик, което трябваше да ме накара да бъда по-предпазлив.
От север гледките са не по-малко пленяващи. Погледът се спира на гигантската стена на рида Дъбраш, който се издига стръмно южно от язовира и има ролята на сериозна климатична преграда за топлите въздушни течения от Средиземноморието. Затова понякога язовир Доспат остава скован в дебел лед до късна пролет.
Колоезденето е чуден спорт, особено ако знаеш как да му се насладиш пълноценно. Километри наред карам по равен, прав път. Дишам дълбоко и не усещам умора. В един момент започва изкачването, което, малко или много ме задъхва. Позагубил съм форма след дългата зима без толкова много движение. Влизам в ритъм сравнително бързо. В ранния следобед се изкачвам до най-високата точка от трасето ми – кръстовището за Доспат и Батак. Вляво има още красиви места – Широка поляна, Голям Беглик, но ги оставям за друг път. Време е да се спусна в Доспат.
Следват няколко километра със сериозен наклон. Набирам скорост и наваксвам забавянето си от почивките и съзерцанието. Доспат ме посреща приветлив както винаги. Само няколко часа ме е нямало, нещата са си същите, животът си тече с онзи приятен бавно-бърз високопланински ритъм. Пролетният вятър повява приятно и предвещава топло лято и много приключения.