Песента на чановете през вековете

Откъс от "Време разделно" на Антон Дончев:

"Говореше се, че Манол намерил в дълбока пещера сребърно съкровище. И на всяка пара бил изсечен Орфей, оня певец, дето приспивал с кавала си лъвове и тирани и слязъл в долната земя през Темната дупка. Други казваха, че на парите имало хора, които се любели. Говореше се, че Маноловият побащим, хайдутинът Караманол, оставил на храненика си две дисаги бели акчета, макар да се знаеше, че Караманол пиел кръв, ала кесии не вземал. Както и да е, Манол дал сребро, за да му излеят в Неврокоп руси чанове. И среброто било повече от медта. Да тежали петдесетте чана двеста оки, пак сто оки сребро имало вътре.

Никога Маноловите чанове не бяха окачвани на врата на кози и овни. Говореха, че Манол чака да събере стадо с петдесет еркича и тогава да извади чановете си. А такива стада имаха само юруците, чии го овце са общи, и Сюлейман ага. Излизаше, че нивга горите нямаше да чуят Маноловите чанове.

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки ред по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. Две обелени елови стъбла бяха сложени на магарешки нозе, четири пръта лежаха от стъбло до стъбло, а на прътовете висяха чановете. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми.

Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни.

И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал…“

После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.

Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден. "