Експедиция Тунджа: Това се казва приключение! (Ден 3)

Часът е едва около 9 сутринта, а слънцето вече напича и жегата все повече започва да се усеща. Спали сме изключително добре, заради умората от вчерашния натоварен ден, удобните легълца от пясък, които сме оформили и най-вече спокойствието и тишината, която ни заобикаля. Закусваме обилно и се заемаме да съберем палатката, след което подреждаме багажа в каяците и отплаваме.

Струва ми се, че този участък от реката ще е доста живописен, водата тук е в пъти повече и образува красиви меандри в които си е цяло удоволствие да се плава. Попътно заобикаляме няколко препречили ни се дървета, образували неголям бент по реката, прескачаме следващите няколко и с голяма доза адреналин се пускаме по бързеите, които ни запращат все по-близо до крайната ни цел. Наумили сме си да достигнем до българо-турската граница, но все още не съм наясно дали такова начинание е постижимо за такъв малък период от време.

Дотук бяхме изгубили първия ден от това пътуване в провиране и преминаване през десетки препречили ни се дървета и като че ли малко по малко губехме инерция. Успяхме да наваксаме едва през втория ден, когато реката бе повече от благосклонна, притокът и се увеличи поемайки водите на река Тъжа и имахме щастието да плаваме дълго време без да слизаме от каяците и да проклинаме съдбата си. Настоящият ден обаче е ключов. Днес трябва да ускорим темпото, да се забързаме и без значение на какви препятствия ще попаднем да ги преодолеем и да посрещнем следващите, защото реката няма да ни пожали. Водите и са толкова бързи, че на моменти съм изненадан от скоростта с която се движа, не я съобразявам и се блъскам брутално в корените на няколко дървета.

Докато се унасям в размишленията си чувам вик. Това е гласът на Никол, която съм загубил от поглед и изглежда, че се случва нещо. Правя няколко мощни загребвания и излизам от завоя. По-дяволите! Изглежда, че течението тук е доста силно и я е запратило в коренищата на огромен дъб, а тя самата е останала приклещена между буйното течение и падналото дърво. Заклещила е десния си крак и не може да помръдне, а каякът и се е наклонил фатално и се пълни с вода от левия си борд. Ситуацията е доста напечена. Приближавам се на десетина метра, течението също ме поднася с огромна сила, ала изскачам малко преди да последвам съдбата на спътницата си. Водата е изровила дъното, търсейки път край огромния дънер и се потапям до гърди, докато се опитвам с усилие да се приближа и да помогна. Силата на водата е страшна! Оказвам се приклещен, но пълзя и се изтласквам, успявам някакси да стигна до Никол, да и помогна да освободи крака си и да скочи във водата. Каякът се е напълнил с вода, но за щастие багажът е останал сух и излизаме на брега. Нужно ни е малко време за да си съберем мислите и да осъзнаем какво се бе случило преди малко. Споглеждаме се и без много думи се благодарим, че и този път ни се размина. Нагледен пример как от една най-безобидна ситуация, човек може да загуби най-ценното с което разполага - живота си.

Случилото се не ни сломява, възвръщаме увереността си и продължаваме пътуването по река Тунджа. Жежкото слънце започва все по-често да ни мъчи и решаваме да направим малка почивка в Павел баня, където да се запасим с храна и най-необходими принадлежности. Успяваме да прикрием каяците в един речен ръкав и тръгваме пеша по горещия асфалтов път, който ни отвежда право в цивилизацията. Позволяваме си обилен обяд в едно от местните заведения, купувам си и лекарства за наранения си крак, който нямаше никаква възможност да заздравее докато го обливах с речна вода и с нетърпение се завръщаме до импровизирания си кей. Отплаването ни е съпътствано с шеги и закачки, които приповдигат атмосферата и напълно забравяме за сутрешните си неволи. В този речен участък е голямо удоволствие да се плава заради липсата на боклуци и пълноводието, а преди моста за Долно Сахране ни очаква и малка изненада - реката е преградена от огромни бетонни тръби, които образуват улеи през които водата преминава.

Веднъж вече бях преминавал през подобно нещо по време на миналогодишната си експедиция Речен път и сега приключението ми се струва гарантирано. Никол се справя от първия път, достига до една от тръбите, избутва се в нея и течението я запраща като тапа право надолу. Аз обаче решавам да документирам преживяването и това ми струва безопасното преминаване. Докато се суетя къде точно да сложа камерата се понасям странично и засядам. Оказвам се приклещен между течението и тръбите, така че да не мога да мръдна и на сантиметър. Опитите ми да се избутам са обречени на неуспех - всеки път щом се наклоня за да се плъзна в тунела каякът започва да се пълни с вода и рискувам да се обърна. Петте следващи минути не ми носят никакъв успех. Никол ме наблюдава любопитно от другата страна, ала не може да помогне. Туткам се още пет минути, каякът почти се е напълнил с вода, а решение не се вижда никакво. Последен напън, захващам се с ръце за отвора и се изтласквам по улея за да изляза на брега десетина метра по-надолу, където да се отводня. Усилието е изтискало силите ми, ала отпочивам в движение и продължаваме по течението.

Вливаме ме с в язовир Копринка, който е един от най-чистите в България. Късен следобед е и умората от преживените приключение вече започва да се усеща. Каяците ни също не са в най-доброто си състояние - наводнявани са няколко пъти и са натежали, така че да станат трудни за управление. Край нас е пълно с красота - сини води, разхлаждащ вятър и птици, които отлитат на ята, допълнително допринасят за това ни впечатление. Гребем с последни сили още няколко часа и преди залез слънце се отправяме в търсене на подходящо място за лагер. Май няма да ни е толкова лесно да намерим такова - бреговете са стръмни и неподходящи за преспиване, но имаме късмет и акостираме на брега, малко след рибарник.

Капнали сме и сме мокри, затова не говорим много. Оставаме втренчени в последните лъчи на залязващото слънце, което се приплъзва над водите на язовира и ни припомня, че е време за заслужена почивка.

ПРЕМИНИ КЪМ ДЕН 4