Експедиция Железен път: Последната отсечка

След като пияният младеж ме буди, съм безсилен да мисля за каквото и да е било друго, освен за това кога ли най-после ще приключи пътуването ми. Оттук се чува звъненето на часовниковата кула и докато съм унесен в бълнуванията си, чувам как отмерва шест пъти. Вече почти се е съмнало, а аз имам усещането, че не съм спал въобще. Чувствам се страшно превъзбуден и единственото нещо, което може да ме успокои, е физическата умора.

Лутам се замислено из Карнобат и едва около 11 ч. се озовавам на гарата. В Карнобат някога е имало и разпределителна гара, ала сега е закрита. Локомотивното депо обаче все още работи. Началник-гарата ме упътва да снимам рушащата се сграда на стара мелница, която е в пределите на гарата и ако никой не я купи, съвсем ще падне. Докато снимам от пост №4, се подава женска глава и учтиво ме запитва какво правя. Обяснявам ѝ, ала изглежда, че не ми вярва и само ми кима снизходително. 

- Защо не оставиш раницата? Къде си я помъкнал? – пита ме.
- Защото ще ходя до Варна и ще ми трябва...

Отново снизходителен поглед... Нямам намерение да я убеждавам повече, затова тръгвам напряко през полето. Там попадам на стопанин с шест малки прасенца-сукалчета, които лочат доволно от копанята. Показва ми прекия път за село Мъдрино, който би трябвало да ме отведе към спирката на Невестино. Пътят е със стар и изронен асфалт, но за щастие – пуст. По другия, паралелен маршрут с по-добрата настилка препускат автомобили с мръсна газ и това незабавно ме отказва от него.

На спирка Невестино пристигам в ранния следобед и си правя почивка. Времето е променливо в този край – облачно със силен вятър, а слънцето много рядко си пробива път през облаците.

Протягам се набързо и продължавам почти на бегом, като преминавам през село Мъдрино, в което не се вижда жива душа. Иначе къщите са малки и спретнати, с изорани и подготвени за зимата дворове.
От селото до следващата спирка на Вълчан са едва километър и половина, които изминавам доста стегнато. Спирката е закрита, а прозорците – зазидани. Стаята на ръководител-движение е заключена, но от едно малко прозорче се вижда, че вътре цари пълен безпорядък.

Слънцето почти залязва, а лъчите му галят поникналите стръкове жито по нивите. Чудя се дали да се спра някъде тук, или да походя още малко, но решавам да се поизморя окончателно и затова продължавам. Почти е тъмно, когато стигам до гара Лозарево, където си намирам удобно място на една поляна над селото. Надявам се, че поне тази нощ ще мога да поспя. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ