Експедиция Железен път - по пътя към морето: Разходки в Пирдоп и околността

Сутринта не е толкова магическа, колкото вечерта и стомахът ми стърже неудържимо, така че се разбързвам да опаковам багажа си и слизам по хълма през една кална уличка до центъра. Градчето не е никак голямо – човек, ако реши, може за два часа да го обиколи от единия до другия край. Макар да няма скулптури или монументи, все пак си има интересни места, които да заслужават внимание. Пътьом се отбивам до църквата и някаква старинна постройка, която е запустяла и не се поддържа. Надниквам през едно прозорче. Срещу мен се вижда снимката на патриарха, поради което предполагам, че това е било жилището на свещеника. До църквата е и домът за незрящи хора. Докато снимам фасадата, на прозореца се показва една от чистачките, с която се заприказвам. 

- За колко хора се грижите в дома? – питам я.

- Около 30 човека са, но парите за издръжка намаляха и след някоя и друга годинка ще ни закрият. – оплаква се тя.

Жалваме се за несправедливостта, ала съдбата е жестока. Разходката ми из града приключва и черен път ме извежда над селището. Изкачвам се около час, след което криввам в посока към язовир Душанци. Пред погледа ми се изпречват поля и високи треви, в които просто се гмурвам и имам странното чувство, че напредвам с голяма скорост. След почти едночасов преход най-после навлизам в землището на село Антон, където виждам овчар да пасе стадото си. В този момент четири кучета пазачи се отделят от стадото и се затичват към мен с бесен лай. Моментално ме заобикалят от всички страни, щом ме достигат. Очевидно си мислят, че ще нападна стадото и реагират мигновено. Едно от тях се приближава заплашително много и с острите си зъби успява да съдере част от крачола на панталона ми, малко преди овчарят да успее да ги озапти. От раната бликва кръв, но нараняването, за щастие, е само повърхностно.  

- Абе момче – ядосва ми се овчарят – Може ли така без пръчка да ходиш? Ами ако не бях наблизо? Какво щеше да стане?

- Щях да ги заколя – показвам мачетето.

- Ще ги заколиш! – продължава да се гневи – Те като те нападнат, ти кога ще реагираш? Може ли такова нещо? От мен да знаеш, ако ти се случи друг път , просто заставаш на колене и навеждаш глава. Тогава се успокояват и не нападат.

Тонът му омеква значително, щом вижда фотоапарата да виси на рамото ми. Повеждаме по-задълбочен разговор и научавам, че селото не е голямо, а повечето къщи са строени в типичния за 60-те години архитектурен стил. Оттук минава и пътят за хижа Момина сълза, която лятно време вероятно е пълна с туристи. 

Излизам от селото и поемам право на изток по стария път, а щом достигам до една отбивка, се изкачвам до връх Голямо глазне. Обръщайки се назад, пред погледа ми се открива цялата долина, над която е надвиснал внушителен, черен облак и я облива интензивно. Странно бе, че до този момент съм успял да му се изплъзна някак си, но сега усещам първите дъждовни капки да мокрят челото ми.

Изпадам в паника, не ми се иска да ме връхлети това бедствие, забързвам крачката и на моменти усещам, че сякаш успявам да надбягам бурята. Това, разбира се, е заблуда!  

Тук, на върха, времето е доста по-променливо и леденостуденият вятър ме бръска жестоко, докато дъждът се усилва и за отрицателно време прогизвам целият. Имам нещастието да попадна в бурята на това пусто място, където липсата на какъвто и да е подслон или прикритие, се оказва съкрушителна. Става ми доста студено и вече потрепервам, докато бурята тепърва се усилва. Лошото време ме преследва около 45 мин., след което дъждът внезапно спира заради смяната на вятъра, така че вече не съм на пътя му. За сметка на това, падат мъгли и по хълма отсреща се вижда как пъпли голямо стадо крави, което пастирът бърза да прибере в обора. 

След момент бурята ме настига отново и се развилнява с нови сили. Дъждът се превръща в мой неизменен спътник през целия следобед и нямам търпение да дойде моментът, в който ще се шмугна на сухо в палатката. Най-после достигам до крайната си точка за деня. Намирам се в елова гора, само на 200 м. от гара Копривщица, която смятам да посетя на другия ден. Дълго време търся удобно място за лагеруване под проливния дъжд и когато найпосле го откривам, бързам да разопаковам екипировката си. Притеснявам се дали палатката ще устои на бурята, преди всичко защото дъждът, който се лее навън, е жесток и безспирен. Дали ще ме опази за през нощта? Дълбоко се надявам, иначе ще преживея поредния си кошмар. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ