Експедиция Железен път - по пътя към морето: Първи стъпки от Калотина

      Почти два месеца са изминали от най-великото ми пътуване досега. Време, през което сякаш не съм част от този свят. Усещам, дишам и се чувствам различно, обзет от безумна смелост, трудно обяснимо безрасъдство и сляпа увереност, че пред мен няма непреодолими препяствия. Денем обикалям по улиците, срещам се с приятели и с безумен поглед им разказвам и преразказвам приключението, през което съм преминал. Описвам тежкия планински терен на Родопа планина, чувствата си, докато прекосявам непроходимите ѝ гори и долини, след това спускането си по реките и язовирите, срещите ми с хора, перипетиите, слънчевите удари, бурите, животните и птиците, които ме съпътстват и някак си неусетно се пренасям обратно във времето, към онези моменти, които се опитвам да пресъздам. Усещам вълнението на слушателите си, възхищението, с което слушат разказа ми, ме удивлява. Сякаш пред тях се излива история, която могат да прочетат единствено в книгите на някой далечен пътешественик, тръгнал да покорява непознати и диви земи на другия край на земята...

     Нощем нещата не са по-различни. Затварям очи и се пренасям на произволно избрано място, през което съм преминал. Сънят е толкова реален, че усещам лекия ветрец по кожата, потта, която се стича по тялото ми и топлината на слънцето. И макар, че телом съм в абсолютен покой, духът ми броди нейде далеч, привлечен от чистото, непринудено съвършенство на земята. Спуска се от небесата, кръжи покрай речното корито, след туй се шмугва в гъстата борова гора, където може да поседне на изсъхнал пън. Всичко е толкова истинско. В гората се чува птича песен, свистене и поклащане на клони, долавям дори слабата миризма на смола и борови иглички. Всичко е толкова истинско.... 

     Будя се  от този сън-спомен по изгрев слънце и сядам на ръба на леглото. Погледът ми е забит в една точка на стената и сякаш не желая да се събудя напълно, преди умът ми да заличи и последните спомени от преживяното насън. Главата ми натежава внезапно, подпирам я с две ръце и размишлявам върху същността на това, което съм. Задавам си въпроси без отговор. Такива, които хрумват на човек в онези специални моменти, когато успее да излезе извън кожата си и да намери смелост да бъде нещо повече от парче месо....

     Не помня колко дни ми трябват, за да се опомня и изляза от това си състояние. Време, за което разбирам, че не мога да остана за дълго на едно място, да се установя или да имам скучен живот. Аз вече не съм на себе си, потиснал всички онези дребни човешки желания за власт и състояния, преболедувал копнежите за семейство, дом, потомство... Душата ми гори, съпротивлява се на този начин на живот и ме дърпа към места, на които рядко стъпва човешки крак. Нямам обяснение за това, но не се и нуждая от такова.  Решавам да последвам съдбата си, съставям план набързо и след извънредно кратка подготовка се впускам в следващата си експедиция – да прекося България от запад на изток, като този път извървя цялото разстояние пеш, следвайки 3-та жп линия. Снабдявам се с разрешително за снимки, издадено от ръководството на железопътната инфраструктура, слагам най-необходимото за дълъг преход в раницата и поемам към Калотина.... 

     Лежа по гръб в палатката, която съм опънал съвсем близо до Калотина късно вечерта на предишния ден, и си мисля за приключението, което ме очаква. Вътрешно съм доста неспокоен, раздиран от съмнения и черни мисли, които често биват изместени от нещо позитивно и надъхващо. Ще излъжа, ако кажа, че съм уверен, а по-скоро обратното. Изминали са едва два месеца от предишното ми пътуване, достатъчно време, за да се възстановя физически, но да си призная и аз, като всеки човек, си имах своите проблеми. Тъмни мисли се блъскат в главата ми, тревожат  ме и колкото и да се опитвам да се съсредоточа, все към тях отивам. В мен се борят няколко демона, кой от кой по-опасен и вероломен, приканват ме да се откажа, докато е време, а когато не успяват да ме убедят, ми отнемат човешките чувства и ме проклинат с безразличие.  

     Минало е доста време от последното ми приключения и за това време се сдобих с нови приятели, познати, а покрай тях и с житейски разочарования.  Иска ми се да се върна колкото се може по-бързо към онова състояние, в което се чувствам спокоен, уверен в действията и постъпките си, да бъда отново силен, непримирим и отстояващ мнението и вижданията си за живота, но ми е доста трудно сред толкова твърдоглави хора. Чувствам, че мнението ми не е добре прието и не се вписвам в обществените очаквания, но за какво ли се чудя изобщо. Отдавна съм разбрал, че животът ми е извън големите общества и го търся в опознаване на родината ни, в непрекъснато изследване и прекосяване на онези далечни и почти непроходими територии, в които се усещам душевно пречистен и освободен.  

     Време е, казвам си, и напускам уюта на спалния чувал. Ципът на палатката се разкопчава с лекота, но веднага щом излизам навън, ме блъска студена вълна и забелязвам, че цялото поле е заскрежено. Късна есен е и без животворните лъчи на слънцето земята е по-твърда от камък и, въпреки че се надявам все пак времето да е благосклонно към намеренията ми, зная, че ще продължа каквото и да ми коства. Долу в ниското се виждат и първите къщи на село Калотина, което е само на един хвърлей от границата ни със Сърбия. Пусти и изоставени, с изгаснали комини, тези къщи са обречени на постепенно разрушение и забрава, коeто боли много повече от юмручен удар.  

     Усещам нещо в това полузабравено място и по селски път се спускам към Дивина махала, в която зная, че се намира много стара средновековна църква. Без точна посока обаче ми е доста трудно да я открия и докато се лутам сред селските къщи, попадам на седянка. Три баби са облегнали гърбини на един кирпичен дувар и докато се припичат, си говорят за нещо. Ококорват се, щом ме виждат. Личи си, че се опитват да ме познаят, но не успяват и решават да ме заговорят.

- Ей по този път – посочва ми с пръст една от жените. – Ама да не се излъжеш после да отидеш към сръбско, че ще те хванат граничните. Че после разпити, разкарвания..., много беля после ще си туриш на главата...

- Няма, няма. – успокоявам я и ѝ благодаря за информацията.

Всъщност църквата се оказва на около петдесетина метра и наистина е доста запазена и интересна. Останала е от времето на цар Иван Шишман и благодарение на граничното си местоположение е запазена от грабители и осквернители.  Единствено покривът ѝ е подменян наскоро и с право – падне ли покривът, цялата сграда рухва за отрицателно време. Макар и частично запазени, стенописите все още са видими и са истинска наслада за окото. Още щом влизам в нея, ме лъхва миризмата на старо и имам чувството, че се пренасям поне няколко века назад във времето.  

     След като отделям поне час, за да опозная всяко кътче и стенопис от църквата, вече е време да се върна по обратния път и да открия линията. Замисълът на цялото ми пътешествие е доста амбициозен – трябва да измина цялото разстояние от Калотина до Варна, следвайки 3-та ЖП линия. Идеята за това начинание ми хрумва случайно, докато търся път, по който да прекося родината ни от запад на изток. Струва ми се, че малко подценяваме историята и значението на железопътните ни гари и спирки, както и местата, през които преминават, така че искам да посетя всяка една от тях в дългата над 600км отсечка и да фотографирам колкото се може повече от сградите. Малко след Калотина успявам да открия линията и да тръгна край нея.

    На това място тя е изключително тясна, случва ми се да виждам в далечината приближаващ се локомотив и да се принуждавам да сляза в ниското, за да го избегна, но до инциденти не се стига, ако човек си отваря очите и ушите на четири. На едно място покрай линията преминава и асфалтовият път, който свързва Калотина със столицата и без да му мисля много решавам да продължа по него. Докато слизам от релсите, ме пресреща автомобил на гранична полиция и машинално вадя личната си карта за проверка.

- Добър ден  - посреща ме дружелюбно граничарят. – Видях ви с раницата по жп линията.

- Сам съм, други няма – подавам му документите си с усмивка.

- Разбира се – отвръща и отделя минутка, за да се зачете в личната ми карта. Уверява се, че не съм бандит, разменяме си още няколко приказки и всеки продължава по пътя си.

      Първата ми спирка е град Драгоман и едноименната гара там. Изглежда, че съм подложен на лек шок от прехода, тялото ми се съпротивлява, трепери, задъхвам се и губя доста енергия. Длъжен съм все пак да му дам малко време, за да се адаптира, да приеме болката и тежестта на 20 кг раница. Нужен ми е поне половин час, за да успокоя и ума си, който се прогаря от съмнения. Такива, които могат да накарат всеки здравомислещ човек да се откаже. На гара Драгоман кипи оживление заради пътническия влак, който се готви да замине за София. Тълпата от хора се качват по вагоните, изчакват се, бутат се, ругаят.

- Бихте ли извикали началник-гарата? – казвам на един от униформените служители там.

- Елате, ей сега ще го повикам – отговаря ми младият мъж и ми прави знак да почакам.

    Суетя се нервно около перона, защото не съм сигурен какво точно да кажа и как ще обясня пътешествието си, затова решавам да говоря с прости думи и без много обяснения. 
Щом началникът на гарата се показва, му се представям, казвам му, че съм фотограф и искам да снимам гарата.  

- А ето и разрешителното от центъра в София– подавам му ламинирания оригинал на писмото, което ми позволява да фотографирам фасадата и дребни елементи, които биха могли да ми се сторят интересни.

- Момент, момент – отвръща той, като взема документа и зачита дума по дума написаното в него, да не би случайно тук да има някаква уловка и да извърша нещо незаконно. След съвсем малко ми връща разрешителното с думите:

- Гарите се водят стратегически обекти, затова е абсолютно забранено да се снима! Дори полиция имаме, в случай че на някого му хрумне нещо. За първи път виждам такова разрешително! Ей така най-обичам, когато хората си вършат работата!

     Благодаря му и се заемам да заснема всичко онова, което ми се струва интересно. На излизане от Драгоман се чудя накъде да поема, защото не искам да продължа по шумния автомобилен път, по който преминават доста леки коли и се суетя за кратко. 

    Имам късмета да открия павиран път, който, по всичко изглежда, че върви успоредно на другия. Спокойствието тук е безупречно и вътре в себе си усещам, че формата ми започва да се възвръща. Увереността ми нараства, но с нея и температурите. Ноемврийското слънце напича с такава сила все едно е лято, следвам правия като конец път и се наслаждавам на красивите пейзажи. 

      Колко ли още павирани пътища са останали в България? Този определено е найдобрият от всички, по които съм вървял и изглежда в идеално състояние. Най-вероятно е старият път, свързващ София и Калотина, който след половин километър навлиза в прохладна елова гора и под железопътен мост. Обзема ме някакво вътрешно спокойствие и безпрекословна увереност, че и този преход е постижим, стига човек да не губи присъствие на духа и да не се предава.  

     Пътят се изкачва и спуска като гърбица на камила, но не криволичи, така че мога да го проследя с километри напред. За да отскоча до следващата си цел гара Алдомировци, ми се налага да кривна вдясно и да прекося окосена нива. Жегата ме удря със страшна сила. Докато се осъзная, съм останал без капчица вода и се надявам единствено на милостта на хората в гарата. 

Началникът не е тук, понеже работното му време е свършило, но пък се заговарям с началник-влака, който, виждайки напуканите ми устни, ми подарява бутилка с вода. Гарата е малка, но кокетна. През нея преминават предимно транспортни вагони, теглени от мощни чешки локомотиви.  

- Отзад зад гарата е изгорялото общежитие.  Ако искаш, иди да го снимаш. Хубаво беше, но когато изгоря, не поискаха да го възстановят. – казва ми той.

- Благодаря за водата – сбогувам се. – А пък може някой ден пак да се срещнем. Кой знае?

- Дано, дано – отвръща ми. – Човек с човек се среща!

     Оттук до гара Сливница ме чакат още 6 км, които взимам на един дъх. Небето е изумително красиво синьо, прорязано от белите дири на самолетите. Клони към залез, затова ускорявам крачката и към 6 вечерта вече съм в града. Спирам се да снимам спирка Сливница  –  много стара сграда, която, за съжаление, не е поддържана.  Поне една боя да ѝ бяха ударили...  След километър и половина на изток се спирам и пред гара Сливница, която също не буди чак толкова голям интерес. Забелязвам обаче интересна табелка на фасадата на сградата – „Височина над морето – 579.969 м.“. 

Докато снимам, три малки циганчета ме наобикалят с любопитство и много въпроси. 

- Откъде си? Какво снимаш? Ще ни снимаш ли и нас? Хайде де. Защо не ни снимаш?

     Въпросите им секват в момента, в който пристига влакът за Драгоман. Затичват се и се качват на него. Влакът се задържа на перона около минута, през което време множеството вътре любопитно ме наблюдава как снимам усилено интересните неща, които са ми направили впечатление.  

От вътрешността на сградата излиза началник-влак, на когото обяснявам какъв съм и какво правя.

- Добре, че не си сириец – подсмихва се той. – Че миналата седмица от влака слязоха към 15 човека и се чудихме какво да ги правим.

     След гарата пътят ме извежда извън града, вървя още няколко километра в тъмното и решавам, че е време да пренощувам някъде в полето.  Нощ е и температурите падат рязко. Топлите лъчи на слънцето са заменени от ледената прегръдка на земята и повея на северните ветрове. Засега се чувствам доста добре и не съм особено изморен, ала зная, че това състояние е по-скоро привидно и не бива да се изтощавам до крайност. Предстоят ми още доста дни в път – време, през което трябва да жаля тялото и да пазя ума си. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ