Експедиция Железен път - по пътя към морето: Копривщица и Клисура

Палатката е издържала и макар че е валяло непрекъснато цялата нощ и капка вода не е проникнала във вътрешността ѝ. Изчаквам дъждът да поспре и тръгвам по една обрасла пътечка, която е затлачена от шума и клони. За моя радост се оказва, че гара Копривщица не е никак далеч, едва 5 минути по пътечката ме делят от железопътните релси. 

Двама души на гарата наблюдават всяка моя крачка. Единият е началник-гарата, а другият – кантонерът, с когото се сприятелявам. Разказвам им за пътешествието си и крайната му цел и ги успокоявам, че не съм самоубиец или душевноболен. Историята ми ги заинтригува и са учудени, понеже досега не са виждали толкова нестандартен пътешественик. 

Кантонерът ме кани на чаша топло кафе – предложение, на което няма как да откажа. Води ме в сградата, която обитава, слага кафето да се вари на газовия котлон и започва разказа си. 

- Тоя тунел, дето започва оттук, та чак до Клисура, не можеш да го преминеш. Това е най-дългият жп тунел в България с дължина около 6 км. Едно време, като са го копали, са почнали от двете страни по едно и също време, а когато са се срещнали, разминаването е било едва 17 см. Смятай каква точност е постигната тогава, а са го копали на ръка, с кирки и взривове. Не е било с модерна техника, с каквато ние като малка държава не разполагаме, но все пак изчисленията им са били невероятно точни.

Оглеждам помещението, в което се намирам. Има куп вехтории, но и на пръв поглед, доста интересни артефакти. Чувствам се, като че съм попаднал в средата на миналия век, толкова много история има тук. Говорим си за тунелите, за линиите, за влаковете - все неща, които могат да са ми полезни по-нататък в пътуването ми. 

На изпроводяк му посочвам странно съоражение до тунела и го разпитвам за функцията му. Оказва се, че това е машина за пречистване на въздуха. Едно време, като са пълнели вагоните с добиваното от мините, се е отделял много прах и когато влакът влезе в тунела, е било нетърпимо. Тази машина някак е изсмуквала прахоляка и е вкарвала чист въздух. Разбира се, сега вагоните се покриват, няма го това замърсяване и инсталацията не се ползва. 

Кантонерът е изключително мил човек и успява да ми покаже пряк път до отбивката за Клисура. Поемам нагоре по наклона и след стотина метра стигам до асфалтов път, по който няма кой знае какво движение. На едно място се открива чудна гледка към планината, която завинаги ще остане запечатана в съзнанието ми. Горе във високото се вижда магистралата, ала аз предпочитам един изоставен път, който се оказва точно по мой вкус. На места асфалтът е покрит с поне 30 см пясък и почва, но е доста живописен и се вие към високото. След поредица от спускания и качвания преминавам през гъста гора и се спирам на гара Стряма за кратка почивка.  

Някога на мястото на гарата е имало конюшня за конете, дърпали камъните при изкопаването на тунелите. Гарата е останала действаща като резервен вариант, в случай че влакът закъса в тази част на тунела. 

- Ей, фотографче! – подвиква ми един стрелочник. – Ела да снимаш тая усойница!

Приближавам се до него и поглеждам в посоката, в която сочи. Действително съвсем до релсите се е навила на кълбо малка усойница, която ни гледа доста злобно. Снимам я, без да се приближавам, за да не я ядосам и си плюя на петите. Оттук до Клисура има около километър – разстояние, което изминавам с голяма наслада и въпреки че по едно време отново се разразява буря, този път намирам подслон под една беседка. 

Клисура е малко градче с интересна история. Посещавам музея, разглеждам центъра и се качвам на хълма, където е пукнало черешовото топче. Кантонерът на гара Стряма ми бе казал, че е от едно село край Клисура – Слатина. Боримечката всъщност също бил родом оттам, но клисурци си го присвоили заради историята с топчето. Докато си почивам на високото, осъзнавам, че през днешния ден ме застига и друга беда – телефонът ми се разваля и ми се налага да се ориентирам само по хартиената карта, за да продължа пътуването си. 

Всъщност няма какво друго да се види в това градче, затова по смрачаване се отправям към гара Клисура, като се установявам едва на стотина метра преди нея. Времето отново се разваля и чувам как дъждът постепенно се усилва заедно с барабаненето по палатката. Извън нея атмосферните условия са доста по-жестоки - бурен вятър блъска със страшна сила по стените ѝ и в определени моменти дори си мисля, че ще я отскубне и ще я прекатури, така както съм си в нея. Сънят ми е неспокоен и изпълнен с много съмнения. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ