Експедиция Експедиция Железен път – по пътя към морето: Зимница и Стралджа

Днешният ден се очертава да бъде доста облачен и в действителност слънцето нито веднъж не успява да пробие гъстата, сива пелена, която се е разстлала по небосвода. Оттук Зимница не ми се струва чак толкова далеч и само час път през полята е нужен, за да се стигне до селото. Малко преди да навляза в града, се разминавам с кантонера, който върви покрай линията, за да провери за нарушения по железния път.

- Понякога – казва той – релсите се пукат от студа. Особено когато настъпи някоя люта зима. Ама тук, по тази отсечка, няма проблеми, защото са споени и са по-здрави. Иначе едно време, преди много години, точно на това място релсите са били дървени, а по тях се е движел парен локомотив. Баща ми някога е бил машинист и е започнал работа на такава машина. Лошото било, че при пожар и релсите изгаряли, така че често трябвало да се подменят. Сега е лесно! Релсите са здрави, а влаковете – бързи! Оттук минават с по 120 километра в час.

Пристигам на гарата в Зимница, откъдето преминават доста товарни вагони. Сградата е голяма, ала началник-гарата не е особено сговорчив. Правя няколко снимки и тръгвам към Стралджа, която е едва на 3 км оттук. По едно време се обръщам и виждам, че гаровото куче ме следва в моя път през полята. Налага се да го замеря с нещо, за да го накарам да се прибере обратно към дома си.

Малко по-нататък се срещам с човек, който ме заговаря и с любопитство ме разпитва за пътешествието ми. Казва, че е бил шофьор в Смолян през 85-а, но за кратко. Сега бил задомен, имал двама големи синове, които имали доста земя в района, та той се разхождал, за да я наглежда.

- Абе, не се ли уморяваш да ходиш? – казва той. – Аз от ходене имам разширени вени.
- Абе, какви разширени вени – подсмихвам се. – Движението е здраве! Между другото, защо сте го нарекли Зимница това село? От зима ли идва, или какво?
- Не, не – отговаря. – Така викаме по тоя край на пшеницата, защото тук произвеждаме
доста. Ама ти няма как да знаеш.

След час съм в Стралджа. На гарата има много интересен старинен часовник на 150 години, който все още работи и отмерва точно времето. На тази гара в рамките на година е работил и поетът Пейо Яворов. Покрай нея има доста стари постройки, които обаче са изоставени и са обречени на пълно разрушение.

Докато се разхождам, попадам на няколко масивни сгради, строени от камък и с любопитни железни врати и прозорци. На една от тях пише „Исторически музей“ и аз влизам, за да се запозная с историята и традициите на този край.

Уредничката на музея ми обяснява, че тези масивни сгради всъщност са строени като хамбари за зърното, което се е гледало в околностите на градчето. В миналото дори го извозвали с товарни вагони от близки места и го складирали на това място. Самата сграда на музея е паметник на културата, защото е единствената от този тип, която не е била опожарявана. 

Поемам по пътя към Атолово, което е малко селце след Стралджа, населено предимно с възрастни хора и преобладаващо ромско население. Смрачава се, но се движа с добро темпо и продължавам. Никак не ми се ще да нощувам на открито до циганските къщи, където да стана лесна мишена на местните разбойници. Извървявам още 2 км, за да изляза извън обсега на населеното място и търся къде да пренощувам.

От дясната страна на линията има лозя, голяма част от които са дотолкова занемарени, че са покрити с буйни треви и бурени и просто няма как да се нощува на това място. От другата страна на линията се виждат краварници и пастир, който настойчиво псува стадото защото се прибира по нощите.

Лутам се известно време, докато реша къде да нощувам и накрая си намирам една поизорана част от лозето, където се установявам. Наблизо се чува вой на чакали, а в далечината пастирът все още ругае добитъка си... 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ